Необичайно топлият майски неделен ден е отшумял и над Белград заедно с мрака се спуска приятна пролетна прохлада. На кръстовището на улиците „Неманина“ и „Милош Велики“ носи службата полицейски капрал Ягодич и отговорно отмерва напред-назад тротоара пред военното министерство и новата импозантна сграда на генералния щаб. Градът опустява, трамваите вече не дрънчат, шумотевицата откъм централната гара е утихнала, само отвреме навреме преминава автомобил или файтон с шумна почерпена компания и мислите на стражаря се отнасят нагоре към кафаните около „Батал джамия“, където няма почивка за дайретата, тамбурите и сърцераздирателните напеви на босненски севдалинки.
Малко преди полунощ вниманието на капрала е привлечено от фигура на мъж, който с неуверена забързана походка се приближава към него откъм военната академия, намираща се от другата страна на улица „Неманина“. Фенерите над кръстовището осветяват младеж с черна шапка и захабени работни дрехи. Полицаят смръщва вежди, за да респектира поредния пиян досадник, но момчето протяга към него увита в разкъсан картон кутия и се мъчи да му каже нещо. Разнася се мучене, сред което едва се различават части от думи. Капрал Ягодич разбира, че има работа със слабоумен и се чуди как де се отърве от него, младежът обаче продължава да ломоти, да ръкомаха, да поднася кутията ту към лявото си ухо, ту към дясното, накрая я отваря. Под капака полицаят вижда циферблат на джобен часовник и свързани към него медни жици с плетена изолация, едновременно с това от потока звуци до съзнанието му достигат думите „паклена машина“. Стресва се, но реакцията му е мигновена: „Носи одмах то тамо и остави где си нашао!“ Младежът послушно се втурва обратно надолу по улица „Милош Велики“.
Малко преди полунощ вниманието на капрала е привлечено от фигура на мъж, който с неуверена забързана походка се приближава към него откъм военната академия, намираща се от другата страна на улица „Неманина“. Фенерите над кръстовището осветяват младеж с черна шапка и захабени работни дрехи. Полицаят смръщва вежди, за да респектира поредния пиян досадник, но момчето протяга към него увита в разкъсан картон кутия и се мъчи да му каже нещо. Разнася се мучене, сред което едва се различават части от думи. Капрал Ягодич разбира, че има работа със слабоумен и се чуди как де се отърве от него, младежът обаче продължава да ломоти, да ръкомаха, да поднася кутията ту към лявото си ухо, ту към дясното, накрая я отваря. Под капака полицаят вижда циферблат на джобен часовник и свързани към него медни жици с плетена изолация, едновременно с това от потока звуци до съзнанието му достигат думите „паклена машина“. Стресва се, но реакцията му е мигновена: „Носи одмах то тамо и остави где си нашао!“ Младежът послушно се втурва обратно надолу по улица „Милош Велики“.
След дълбок размисъл стражарят все пак решава да сподели с колегата си, който е на пост пред близкото министерство на вътрешните работи. Оттам телефонират на дежурния писар и в първите минути на 30 май 1932 г. белградската полиция вече е вдигната по тревога.
Около полунощ, по същото време, когато полицаят Ягодич се разправя с момчето, Петар Даничич, нощен пазач на новостроящата се сграда на окръжната служба за работническо осигуряване, намираща се в началото на улица „Неманина“, срещу централната гара, извършва обичайния оглед на обекта. В едно от помещенията на приземния етаж открива необичайна дървена кутия, боядисана в черно. В кутията тиктака джобен часовник, свързан с жици към нещо като „помпичка“. Понеже не знаел какво е, скрива кутията в съседното помещения, зад складираните там строителни материали...
Докато капрал Ягодич и колегата му алармират дежурния, друг полицай две преки по-надолу задържа подозрителния млад мъж с черната шапка и смъртоносния пакет. Той се ориентира по-бързо и със свирката си извиква велосипеден патрул. Междувременно белградските улици започват да се изпълват с полиция. Повикана е пожарната команда, която със силна водна струя разбива кутията, разкисва експлозива и адската машина е обезвредена. Един от вдигнатите по тревога стражари посещава и обекта на нощния пазач Даничич, разпитва за подозрителни хора и предмети, търси се адска машина. Когато пазачът разбира, че адска машина е „нещо като кутия с часовник“, показва находката си на полицая. Повикани са огнеборците.
Около полунощ, по същото време, когато полицаят Ягодич се разправя с момчето, Петар Даничич, нощен пазач на новостроящата се сграда на окръжната служба за работническо осигуряване, намираща се в началото на улица „Неманина“, срещу централната гара, извършва обичайния оглед на обекта. В едно от помещенията на приземния етаж открива необичайна дървена кутия, боядисана в черно. В кутията тиктака джобен часовник, свързан с жици към нещо като „помпичка“. Понеже не знаел какво е, скрива кутията в съседното помещения, зад складираните там строителни материали...
Докато капрал Ягодич и колегата му алармират дежурния, друг полицай две преки по-надолу задържа подозрителния млад мъж с черната шапка и смъртоносния пакет. Той се ориентира по-бързо и със свирката си извиква велосипеден патрул. Междувременно белградските улици започват да се изпълват с полиция. Повикана е пожарната команда, която със силна водна струя разбива кутията, разкисва експлозива и адската машина е обезвредена. Един от вдигнатите по тревога стражари посещава и обекта на нощния пазач Даничич, разпитва за подозрителни хора и предмети, търси се адска машина. Когато пазачът разбира, че адска машина е „нещо като кутия с часовник“, показва находката си на полицая. Повикани са огнеборците.
На около километър и половина оттам някой си Рашид, циганин от Скопие, шляпа с босите си крака по ул. „Поанкарева“ към редакцията на вестник „Политика“ с надежда да се вреди за разнасянето на сутрешния брой и да изкара някой динар. На оградата на Втора мъжка гимназия, която е долепена до сградата на редакцията, забелязва черна дървена кутия. В кутията вижда джобен часовник, усъмнява се и започва пронизително да свири с пръсти. Велосипеден полицейски патрул пристига бързо, повикани са огнеборците.
Наближава два и половина след полунощ. Кафаните по ул. „Косовска“ край „Батал джамия“, където вече е почти завършена новата сграда на югославянския парламент, постепенно се опразват. Само в заведението „Нова скупщина“ музиката не спира. Голяма компания с пълен глас пее заедно с известната певачка Анчица. По останалите маси шофьори и файтонджии търпеливо чакат и наблюдават как се веселят господата. В този момент, в 2.20 ч., силна експлозия разтърсва сградите, посипват се счупени стъкла. Ужасените посетители мигом изтрезняват и изскачат на улицата. От съседните къщи излизат по нощници изплашени мъже и жени. Отсреща, съвсем близо до парламента се носят облаци от дим и прах. Кралският дворец е само на 200 метра от мястото на взрива.
Още не е преминала първоначалната уплаха и недалеч прогърмява втори взрив. Намерената в строежа край гарата бомба избухва в 2.30 ч., в момента когато пожарникарите са започнали да я поливат с вода.
Взривовете са чути из цялата престолнина. Пред редакцията на в. „Политика“ насъбралите се стражари се отдръпват още подалеч от лежащата на тротоара адска машина. Циганинът Рашид решава да си пробва късмета и предлага на един полицейски чиновник: „Осигурете ми децата, господине, пък аз ще изтичам да я хвърля в река Сава. За тичането ще задържа часовника...“ В този момент повиканите огнеборци най-сетне пристигат и адската машина е обезвредена.
От четирите взривни устройства експлодират две. Жертви няма. Взривът в строежа срещу гарата частично събаря една тухлена стена в приземния етаж и разкъсва пожарникарския шланг. Двама пожарникари са съборени от взривната вълна и са с леки натъртвания. Материалните щети са незначителни. Взривът между сградата на парламента и кралския дворец разбива прозорците на околните къщи, на печатница „Джура Якшич“ и на гаража „Ауто-Омния“, където само преди двайсетина минути е оставил колата си братът на вътрешния министър.
Много по-силни са психологическият шок и общественият резонанс от „демонстрацията“. На следващия ден в. „Време“ излиза с водещо заглавие на първа страница: „Врагове нападнаха Югославия“.
По това време Кралство Югославия има доста врагове – и в Рим, и в Триест, и в Будапеща, и във Виена, и в София… и в самата Югославия. Сръбската преса веднага се нахвърля срещу „предателската компания на Перчец – Павелич“, хърватите, които не желаят да живеят под скъптъра на Александър.
Но атентатът от 30 май 1932 година е дело на „ВЪРТОП“.
Не е първият, няма да е и последният.
Наближава два и половина след полунощ. Кафаните по ул. „Косовска“ край „Батал джамия“, където вече е почти завършена новата сграда на югославянския парламент, постепенно се опразват. Само в заведението „Нова скупщина“ музиката не спира. Голяма компания с пълен глас пее заедно с известната певачка Анчица. По останалите маси шофьори и файтонджии търпеливо чакат и наблюдават как се веселят господата. В този момент, в 2.20 ч., силна експлозия разтърсва сградите, посипват се счупени стъкла. Ужасените посетители мигом изтрезняват и изскачат на улицата. От съседните къщи излизат по нощници изплашени мъже и жени. Отсреща, съвсем близо до парламента се носят облаци от дим и прах. Кралският дворец е само на 200 метра от мястото на взрива.
Взривовете са чути из цялата престолнина. Пред редакцията на в. „Политика“ насъбралите се стражари се отдръпват още подалеч от лежащата на тротоара адска машина. Циганинът Рашид решава да си пробва късмета и предлага на един полицейски чиновник: „Осигурете ми децата, господине, пък аз ще изтичам да я хвърля в река Сава. За тичането ще задържа часовника...“ В този момент повиканите огнеборци най-сетне пристигат и адската машина е обезвредена.
От четирите взривни устройства експлодират две. Жертви няма. Взривът в строежа срещу гарата частично събаря една тухлена стена в приземния етаж и разкъсва пожарникарския шланг. Двама пожарникари са съборени от взривната вълна и са с леки натъртвания. Материалните щети са незначителни. Взривът между сградата на парламента и кралския дворец разбива прозорците на околните къщи, на печатница „Джура Якшич“ и на гаража „Ауто-Омния“, където само преди двайсетина минути е оставил колата си братът на вътрешния министър.
Много по-силни са психологическият шок и общественият резонанс от „демонстрацията“. На следващия ден в. „Време“ излиза с водещо заглавие на първа страница: „Врагове нападнаха Югославия“.
По това време Кралство Югославия има доста врагове – и в Рим, и в Триест, и в Будапеща, и във Виена, и в София… и в самата Югославия. Сръбската преса веднага се нахвърля срещу „предателската компания на Перчец – Павелич“, хърватите, които не желаят да живеят под скъптъра на Александър.
Но атентатът от 30 май 1932 година е дело на „ВЪРТОП“.
Не е първият, няма да е и последният.
