Иван Гьошев
Иван Тодоров Гьошев е роден в Цариброд на 21 ноември 1891 (или 1893) г. в семейството на медицинския фелдшер Тодор и съпругата му Николия. Има двама братя (Борис, род. 1895 г. и Георги, род. 1903 г.) и три сестри (Тодорка, Парашкева, род. 1896 г. и Елена, род. 1898 г.)
Средно образование Иван Гьошев завършва в София, във Втора държавна мъжка гимназия, през юни 1910 г. Същата есен се записва за студент по математика във Физико-математически факултет на Софийския университет, където учи на „родителски разноски“. Висшето си образование завършва семестриално през 1914 г., но не успява да се дипломира, тъй като на заключителните университетски изпити е скъсан по „висш анализ“ и „астрономия“. По тази причина през учебната 1914–15 г. започва работа като „волнонаемен учител“ (нередовен учител с необходимото образование, но без диплом) в родния си град Цариброд, където и е призован на наборна военна служба с 37 набор.
Средно образование Иван Гьошев завършва в София, във Втора държавна мъжка гимназия, през юни 1910 г. Същата есен се записва за студент по математика във Физико-математически факултет на Софийския университет, където учи на „родителски разноски“. Висшето си образование завършва семестриално през 1914 г., но не успява да се дипломира, тъй като на заключителните университетски изпити е скъсан по „висш анализ“ и „астрономия“. По тази причина през учебната 1914–15 г. започва работа като „волнонаемен учител“ (нередовен учител с необходимото образование, но без диплом) в родния си град Цариброд, където и е призован на наборна военна служба с 37 набор.
[...]
До 31 август 1920 г. Иван Гьошев работи в Трън, с едно кратко прекъсване от 4 месеца, през които преподава и в Кюстендил. Междувременно полага невзетите изпити в Софийския университет и получава диплом за висше образование № 1874/1919 г.
От 1 септември 1920 г. е преназначен като учител по математика в родния си Цариброд.
Само два месеца по-късно, на 6 ноември 1920 г., войските на С.Х.С. Кралство окупират Цариброд и околностите. Българската администрация напуска Западните покрайнини, но учителите остават. Поради оттеглянето на титулярния директор Анани Вълкадинов Гьошев е назначен и за изпълняващ длъжността (и.д.) директор на гимназията. От 1 януари 1921 г. „българските народни училища в окупираните земи от Сърбия“ с решение на Министерския съвет преминават „по отношение управлението и издръжката им изцяло под ведомството на Министерството на Външните работи и на Изповеданията“.
„Ужасът на населението започна от първия ден“, гласят докладите, но в началото сръбските власти избягват да си показват рогата. Училищата са затворени, но българските учители са залъгвани, че основното училище ще поднови работата си, а за гимназията въпросът ще се обсъди, предлага им се да минат безплатни квалификационни курсове за сръбски учители, след което ще им бъде осигурена постоянна работа и по-високо заплащане. „На поканата не се отзова нито един учител.“
В тази сложна обстановка Иван Гьошев със съзнание за своята мисия без колебание поема отговорност – от битовите проблеми на 35-те учители, успява да им уреди от дирекцията на вероизповеданията в София по парче плат „на нормирани цени“, за да се облекат що-годе прилично, до провеждане на учебния процес в затвореното от сърбите училище и съхраняване на българския дух и националното самосъзнание в окупираните земи.
За да не се прекъсва обучението на учениците, Иван Гьошев разработва и прилага т. нар. от него „сепаратен“ метод на преподаване. „Заниманията с учениците от поверената ми гимназия се водят по следния начин: класовете се разпределят на малки групички (от 5 до 10 ученика във всяка група) и занимаването им става в частни къщи от съответните преподаватели.“ На учителите е осигурена натовареност от 35 часа седмично, като някои предмети („пение, рисуване, ръкоделие и гимнастика“) не са застъпени, а по „повествувателните предмети“ учениците се подготвят самостоятелно с помощта на учителите. „Ценните резултати от тази сепаратна работа изненадаха всички... И за да не отиде напразно грамадният ревностен труд на учениците“ Иван Гьошев моли „почитаемото Министерство на външните работи“ да му разреши да проведе изпити и издаде свидетелства за завършен клас или прогимназиален курс на 166 ученика от Цариброд и на още 100 от околните села „като се спазят всички нареждания, издадени от Министерство на народната просвета“.
За този случай си спомня и Менча Кърничева, съпруга и многогодишна спътница в живота на Иван Михайлов, която по онова време живее в Цариброд: „През този период училищата бяха закрити, но учителите бяха още там. ... Учителите обучаваха тайно децата, по частните къщи и по гората. Като най-активни измежду тях бяха Иван Гьошев и Стефан Бидиков. Предишната година бяха мои учители и двамата, а сега бяхме приятели и заедно ,,конспирирахме“ против сърбите.“
„Конспирациите“ на Иван Гьошев не остават в тайна от сръбските власти. През лятото на 1921 година в техни ръце попадат няколко свидетелства на ученици, завършили българското училище, и подписалите свидетелствата учители Иван Гьошев, Младен Гоцев и Константин Гоцев са задържани и дадени под съд „за издаване на фалшиви документи“. Два различни състава на съда в Пирот последователно гледат делото срещу тримата, но и двата състава не намират правни основания за осъдителна присъда и българските учители са оправдани и освободени. Българската държава им възстановява разходите за адвокат и други съдебни разноски.
Редом с усилията да съхрани дейността на повереното му училище, Иван Гьошев разбира учителското призвание и като дълг към българската кауза, съхранение на българското самосъзнание и съпротива срещу денационализаторската политика на новите сръбски властници, въпреки съществуващите рискове и опасности – „Иначе няма смисъл нашето стоене тук...“ – пише в едно от писмата си до София.
През 1921 г. той организира в Цариброд и селата масовото подписване под Мемоар до Обществото на народите за изпълнение на договора за покровителство над малцинствата, шествие на учители и ученици и украса на училищната сграда по случай 24 май, празника на българската просвета, бойкот на организираните от сръбската власт тържества по повод годишнината от „освобождението“ на Царибродско, създава тайно в града и близките населени места „малки популярни библиотеки“ с български книги и вестници, нелегално пренесени от България.
Безкомпромисен е към всяка проява на малодушие и незаинтересованост, и особено към колабориращите със сръбската власт – „В учителските редове не трябва да има подлеци и страхливци.“ По негово предложение са наказани и уволнени няколко души, „занемарили деятелността като български учители“, „предали се всецяло на дребнавости, дружене със сръбски офицери и др., за да се прекарва по-лесно времето... проявили се като сърбофили.“ Разследван е и уволнен по негов сигнал и един машинист от БДЖ, който „винаги е отбягвал на услужва на делото (нелегалното пренасяне на книги, б.м.), а с най-голямо усърдие е услужвал на търговците спекуланти на гара Драгоман и Цариброд.“
„Полицията отново преследва директора Гьошев“ пише в доклад на българския пълномощен министър в Белград за състоянието в Цариброд през март 1922 г.
От 1 септември 1920 г. е преназначен като учител по математика в родния си Цариброд.
Само два месеца по-късно, на 6 ноември 1920 г., войските на С.Х.С. Кралство окупират Цариброд и околностите. Българската администрация напуска Западните покрайнини, но учителите остават. Поради оттеглянето на титулярния директор Анани Вълкадинов Гьошев е назначен и за изпълняващ длъжността (и.д.) директор на гимназията. От 1 януари 1921 г. „българските народни училища в окупираните земи от Сърбия“ с решение на Министерския съвет преминават „по отношение управлението и издръжката им изцяло под ведомството на Министерството на Външните работи и на Изповеданията“.
„Ужасът на населението започна от първия ден“, гласят докладите, но в началото сръбските власти избягват да си показват рогата. Училищата са затворени, но българските учители са залъгвани, че основното училище ще поднови работата си, а за гимназията въпросът ще се обсъди, предлага им се да минат безплатни квалификационни курсове за сръбски учители, след което ще им бъде осигурена постоянна работа и по-високо заплащане. „На поканата не се отзова нито един учител.“
В тази сложна обстановка Иван Гьошев със съзнание за своята мисия без колебание поема отговорност – от битовите проблеми на 35-те учители, успява да им уреди от дирекцията на вероизповеданията в София по парче плат „на нормирани цени“, за да се облекат що-годе прилично, до провеждане на учебния процес в затвореното от сърбите училище и съхраняване на българския дух и националното самосъзнание в окупираните земи.
За да не се прекъсва обучението на учениците, Иван Гьошев разработва и прилага т. нар. от него „сепаратен“ метод на преподаване. „Заниманията с учениците от поверената ми гимназия се водят по следния начин: класовете се разпределят на малки групички (от 5 до 10 ученика във всяка група) и занимаването им става в частни къщи от съответните преподаватели.“ На учителите е осигурена натовареност от 35 часа седмично, като някои предмети („пение, рисуване, ръкоделие и гимнастика“) не са застъпени, а по „повествувателните предмети“ учениците се подготвят самостоятелно с помощта на учителите. „Ценните резултати от тази сепаратна работа изненадаха всички... И за да не отиде напразно грамадният ревностен труд на учениците“ Иван Гьошев моли „почитаемото Министерство на външните работи“ да му разреши да проведе изпити и издаде свидетелства за завършен клас или прогимназиален курс на 166 ученика от Цариброд и на още 100 от околните села „като се спазят всички нареждания, издадени от Министерство на народната просвета“.
За този случай си спомня и Менча Кърничева, съпруга и многогодишна спътница в живота на Иван Михайлов, която по онова време живее в Цариброд: „През този период училищата бяха закрити, но учителите бяха още там. ... Учителите обучаваха тайно децата, по частните къщи и по гората. Като най-активни измежду тях бяха Иван Гьошев и Стефан Бидиков. Предишната година бяха мои учители и двамата, а сега бяхме приятели и заедно ,,конспирирахме“ против сърбите.“
„Конспирациите“ на Иван Гьошев не остават в тайна от сръбските власти. През лятото на 1921 година в техни ръце попадат няколко свидетелства на ученици, завършили българското училище, и подписалите свидетелствата учители Иван Гьошев, Младен Гоцев и Константин Гоцев са задържани и дадени под съд „за издаване на фалшиви документи“. Два различни състава на съда в Пирот последователно гледат делото срещу тримата, но и двата състава не намират правни основания за осъдителна присъда и българските учители са оправдани и освободени. Българската държава им възстановява разходите за адвокат и други съдебни разноски.
Редом с усилията да съхрани дейността на повереното му училище, Иван Гьошев разбира учителското призвание и като дълг към българската кауза, съхранение на българското самосъзнание и съпротива срещу денационализаторската политика на новите сръбски властници, въпреки съществуващите рискове и опасности – „Иначе няма смисъл нашето стоене тук...“ – пише в едно от писмата си до София.
През 1921 г. той организира в Цариброд и селата масовото подписване под Мемоар до Обществото на народите за изпълнение на договора за покровителство над малцинствата, шествие на учители и ученици и украса на училищната сграда по случай 24 май, празника на българската просвета, бойкот на организираните от сръбската власт тържества по повод годишнината от „освобождението“ на Царибродско, създава тайно в града и близките населени места „малки популярни библиотеки“ с български книги и вестници, нелегално пренесени от България.
Безкомпромисен е към всяка проява на малодушие и незаинтересованост, и особено към колабориращите със сръбската власт – „В учителските редове не трябва да има подлеци и страхливци.“ По негово предложение са наказани и уволнени няколко души, „занемарили деятелността като български учители“, „предали се всецяло на дребнавости, дружене със сръбски офицери и др., за да се прекарва по-лесно времето... проявили се като сърбофили.“ Разследван е и уволнен по негов сигнал и един машинист от БДЖ, който „винаги е отбягвал на услужва на делото (нелегалното пренасяне на книги, б.м.), а с най-голямо усърдие е услужвал на търговците спекуланти на гара Драгоман и Цариброд.“
„Полицията отново преследва директора Гьошев“ пише в доклад на българския пълномощен министър в Белград за състоянието в Цариброд през март 1922 г.
[...]
... От 30 октомври 1942 г. Иван Гьошев е назначен за началник на отделение Фонд „Еврейски общини“ в КЕВ.
По това време изглежда, че идеалите и мечтите му са се сбъднали. Западните покрайнини отново са в пределите на българската държава. След 20 години той отново може да посети родния си Цариброд, където сънародници и съмишленици го посрещат с възторг, речи, музика…
По това време изглежда, че идеалите и мечтите му са се сбъднали. Западните покрайнини отново са в пределите на българската държава. След 20 години той отново може да посети родния си Цариброд, където сънародници и съмишленици го посрещат с възторг, речи, музика…
 |
| Иван Гьошев със съпругата си Милка през 40-те години Семеен архив на Тодор Б. Гьошев, публ. ТВ „Скат“, 2011 г. |
Някъде по това време той решава най-сетне да се задоми, разделя се с битието си на стар ерген, или по-скоро на „бекярин“, като Хайдут-Велковите, отдадени на борбата, и се оженва, но семейният живот не трае дълго. След около две години съпругата му Милка остава вдовица.
През септември 1944 г. Иван Гьошев е арестуван от комунистическата милиция, предаден е на ДС и изчезва безследно.
Доклад на Държавна сигурност от 1946 г. отчита, че ратниците „днес още изживяват удара, нанесен от 9 септември“, някои от водачите им са успели да забегнат (като проф. Кантарджиев), други са осъдени, или са „лагеристи“.
Десет години по-късно в отчетен доклад на ДС, отделение І, отдел І за състоянието на агентурно-оперативната работа по фашистки организации („Ратник“) за І шестмесечие на 1955 г. е отбелязано:
През септември 1944 г. Иван Гьошев е арестуван от комунистическата милиция, предаден е на ДС и изчезва безследно.
Доклад на Държавна сигурност от 1946 г. отчита, че ратниците „днес още изживяват удара, нанесен от 9 септември“, някои от водачите им са успели да забегнат (като проф. Кантарджиев), други са осъдени, или са „лагеристи“.
Десет години по-късно в отчетен доклад на ДС, отделение І, отдел І за състоянието на агентурно-оперативната работа по фашистки организации („Ратник“) за І шестмесечие на 1955 г. е отбелязано:
В навечерието на 9 ІХ 1944 г. ратниците в София са наброявали около 2500 члена. Състоянието по отношение лидерите на ратническата организация е следното:
Непосредствено след горната дата бяха осъдени от Н[ародния] С[ъд] лицата: Петър Димитров Габровски, Александър Георгиев Белев, Иван Тодоров Гьошев, Климент Вениаминов Далкалъчев, Захари Георгиев Стоилков, Ангел Ангелов Радев, Борис Атанасов Бобев и св(ещеник) Георги Йорданов Кирков (всичко 8 души).
Други успяха да избягат зад граница [...]
Някои от изброените наистина са били осъдени като „лица в неизвестност“, колкото да се придаде пост фактум законова форма на убийството им, но Иван Гьошев в действителност не е бил съден от народния съд.
[...]
За убийството на Гьошев споменава в мемоарите си комунистически функционер от онези години: „Иван Гьошев, Сокол Гърбин (Алексиев), Симеон Въжаров и десетина други техни сподвижници, върли фашисти, получиха народното възмездие.“
Разузнавачът от РО, впоследствие агент на ДС „Симеонов“, също е лаконичен за съдбата на Иван Гьошев: „След 9.ІХ.1944 година е ликвидиран.“
Разузнавачът от РО, впоследствие агент на ДС „Симеонов“, също е лаконичен за съдбата на Иван Гьошев: „След 9.ІХ.1944 година е ликвидиран.“
* * *
През последните години упорито се разпространява (и из интернет пространството) една история, която поне в частта си за „Въртоп“ определено е от типа „и да не е вярно, е добре измислено“, но която дори сериозен историк като Методи Петров доста доверчиво цитира като „факти“.
Става дума за статията на Стоян Бояджиев „Краят на две български националноосвободителни организации. Ликвидирането на „Въртоп“ и ВМРО след 9.ІХ.1944 г.“, публикувана във вестник „Свободен народ“ на 1 юни 1990 г.
През последните години упорито се разпространява (и из интернет пространството) една история, която поне в частта си за „Въртоп“ определено е от типа „и да не е вярно, е добре измислено“, но която дори сериозен историк като Методи Петров доста доверчиво цитира като „факти“.
Става дума за статията на Стоян Бояджиев „Краят на две български националноосвободителни организации. Ликвидирането на „Въртоп“ и ВМРО след 9.ІХ.1944 г.“, публикувана във вестник „Свободен народ“ на 1 юни 1990 г.
Приносът и заслугите на тази публикация са единствено, че след десетилетия строго наложено гробно мълчание е върнат в публичното пространство споменът за ВЗРО „Въртоп“. Но още в заглавието не отговаря на истината твърдението, че „Въртоп“ е ликвидирана след 9.ІХ.1944 г. Към тази дата организацията вече 10 години фактически не съществува. Оттам насетне следват още неточности и „художествени измислици“. Някои могат да се отдадат не недостатъчна информираност (архивните масиви по това време са все още трудно достъпни или засекретени); други – на предоверяване на устно и тайно препредаваните през времето на комунизма разкази и спомени, кои достоверни, кои не; зад трети прозира политическата конюнктура от началото на 90-те години.
Стоян Бояджиев твърди: „След 9.ІХ.1944 г. органите на новата власт арестуват 19 души от бившите дейци на тази организация [ВЗРО „Въртоп“, б.м.]. Между арестуваните са и членовете на ЦК на организацията Иван Тодоров Гьошев и полк. Сокол Алексиев. Всички арестувани са предадени на сръбските (титови) власти (!) в Пирот и оттам препратени в Ниш, за да бъдат съдени като „националисти врагове на Югославия“. Продължилото два месеца следствие в Ниш установява, че тези хора не са извършили никакви престъпления срещу нова Югославия… Така тези български патриоти са оневинени от новите господари на ФНРЮ и предадени обрат-но на българската милиция с предложение да бъдат освободени.
За голямо съжаление това не става – те са изпратени в Перник и разстреляни от милицията в един от изчерпаните рудници.“
Стоян Бояджиев твърди: „След 9.ІХ.1944 г. органите на новата власт арестуват 19 души от бившите дейци на тази организация [ВЗРО „Въртоп“, б.м.]. Между арестуваните са и членовете на ЦК на организацията Иван Тодоров Гьошев и полк. Сокол Алексиев. Всички арестувани са предадени на сръбските (титови) власти (!) в Пирот и оттам препратени в Ниш, за да бъдат съдени като „националисти врагове на Югославия“. Продължилото два месеца следствие в Ниш установява, че тези хора не са извършили никакви престъпления срещу нова Югославия… Така тези български патриоти са оневинени от новите господари на ФНРЮ и предадени обрат-но на българската милиция с предложение да бъдат освободени.
За голямо съжаление това не става – те са изпратени в Перник и разстреляни от милицията в един от изчерпаните рудници.“
За повече „достоверност“ Стоян Бояджиев се позовава на уж авторитетен източник: „Тези сведения за края на западнопокраинските патриоти бяха потвърдени от дългогодишния комунист Йордан Тодоров Гьошев, брат на Иван Гьошев, който с големи усилия бе успял да устанави това.“
Само гдето Иван Гьошев не е имал брат Йордан. Известно е, че е имал двама братя – в досието му в РО3 са вписани имената и на двамата: Борис, род. 1895 г., шивач и Георги, род. 1903 г., обущар.
Прави впечатление, че от тези, както се твърди, 19 души са споменати поименно само двама, при това полк. Сокол Алексиев никога не е бил член на ЦК на „Въртоп“. В достъпните архивни документи няма и намек за подобен факт. Членовете на централните комитети и на двете организации „Въртоп“ са известни. Предположението, че Сокол Алексиев като действащ офицер е бил толкова дълбоко законспириран член на ЦК, че никой не е знаел за това, е неубедително като аргумент. Капитан Вл. Йонов например, по онова време също действащ офицер, е бил в ръководството на „Въртоп“ до 1928 г., а през 1932–1933 г. е член на ЦК на „Въртоп – Чайка“ и това е било известно в Дирекция на полицията.
Сокол Алексиев Антонов, познат и като Гърбин, е достоен български офицер, роден в Цариброд, участник във войните. През 20-те години служи в 25 пехотна Драгоманска дружина (вече базирана в Сливница) и е съпричастен с проблемите на своите сънародници и земляци. Името му често се среща по страниците на в. „Западно ехо“ с благодарност за оказаното от него съдействието при разпространението на вестника и за паричните помощи, които изпраща. Едва ли може да има съмнение, че е подпомагал и дейността на „Въртоп“ в приграничните области, докато е служил там. Известно е приятелството му с Иван Гьошев. Интензивните контакти на двамата с Асен Стамболийски и Никола Каназирски през 1935 г. дори привличат оперативния интерес на РО3. Сокол Алексиев достига до чин полковник, автор е на книгата „Военната победа и българския дух“ (1936 г.), но през 40-те години вече не е на действителна военна служба. Въпреки това на 4 октомври 1944 г. е арестуван от народната милиция и по-късно е обявен за „безследно изчезнал“.
Сокол Алексиев става жертва на комунистическия „революционен терор“ заради своите възгледи и национално-патриотични позиции, но не и заради евентуалните му връзки с „Въртоп“ до 1934 г., когато организацията прекратява съществуването си, а още по-малко заради членство в ЦК, каквото не е имало.
Сериозни съмнения предизвиква въобще историята на Стоян Бояджиев, че милицията по своя инициатива е предала на титовите власти група въртопци заради деянията им с десетгодишна давност, най-малкото поради липсата на смисъл. Като че ли малко са избитите без съд и присъда, та да се провежда подобно твърде сложно като организация и администриране мероприятие, което при това може да остави и документални следи (каквито поне до този момент не са намерени).
Наистина след 9 септември 1944 г. със съгласието на оф-правителството към Дирекция на милицията в София е командирована т. нар. „македонска група“ – офицери от югославската ОЗНА, които съвместно с ДС издирват и прехвърлят в т. нар. Демократична Македония обвинени в престъпления срещу „народните партизани“ и набедени като „соработници на окупаторот“. Предадени са много българи, споменава се за 300 души. Наред с убийствата без съд през 1944 и 1945 г. „сърбокомунистическите власти“ в Скопие организират и множество политически съдебни процеси. Под лозунгите за борба с класовия враг, с „фашисти“, „врагове на нова Югославия“, „великобългари“ и „михайловисти“ се извършва разправа и с носителите на българско самосъзнание.
Освен по линия на „македонската група“ Държавна сигурност (група 5 на отдел „Б“) по искане на югославската легация е издирвала и експулсирала в Сърбия „емигранти, дезертьори и бежанци“, но в тези случаи лицата са били само югославянски поданици.
Вероятно изтекла информация за тези дейности на ДС, както и „удара“ върху ратниците след 9.ІХ.1944 г. са вдъхновили 45 години по-късно Стоян Бояджиев при съставянето на съмнителната „история“ за 19-те въртопци.
Сокол Алексиев Антонов, познат и като Гърбин, е достоен български офицер, роден в Цариброд, участник във войните. През 20-те години служи в 25 пехотна Драгоманска дружина (вече базирана в Сливница) и е съпричастен с проблемите на своите сънародници и земляци. Името му често се среща по страниците на в. „Западно ехо“ с благодарност за оказаното от него съдействието при разпространението на вестника и за паричните помощи, които изпраща. Едва ли може да има съмнение, че е подпомагал и дейността на „Въртоп“ в приграничните области, докато е служил там. Известно е приятелството му с Иван Гьошев. Интензивните контакти на двамата с Асен Стамболийски и Никола Каназирски през 1935 г. дори привличат оперативния интерес на РО3. Сокол Алексиев достига до чин полковник, автор е на книгата „Военната победа и българския дух“ (1936 г.), но през 40-те години вече не е на действителна военна служба. Въпреки това на 4 октомври 1944 г. е арестуван от народната милиция и по-късно е обявен за „безследно изчезнал“.
Сокол Алексиев става жертва на комунистическия „революционен терор“ заради своите възгледи и национално-патриотични позиции, но не и заради евентуалните му връзки с „Въртоп“ до 1934 г., когато организацията прекратява съществуването си, а още по-малко заради членство в ЦК, каквото не е имало.
Сериозни съмнения предизвиква въобще историята на Стоян Бояджиев, че милицията по своя инициатива е предала на титовите власти група въртопци заради деянията им с десетгодишна давност, най-малкото поради липсата на смисъл. Като че ли малко са избитите без съд и присъда, та да се провежда подобно твърде сложно като организация и администриране мероприятие, което при това може да остави и документални следи (каквито поне до този момент не са намерени).
Наистина след 9 септември 1944 г. със съгласието на оф-правителството към Дирекция на милицията в София е командирована т. нар. „македонска група“ – офицери от югославската ОЗНА, които съвместно с ДС издирват и прехвърлят в т. нар. Демократична Македония обвинени в престъпления срещу „народните партизани“ и набедени като „соработници на окупаторот“. Предадени са много българи, споменава се за 300 души. Наред с убийствата без съд през 1944 и 1945 г. „сърбокомунистическите власти“ в Скопие организират и множество политически съдебни процеси. Под лозунгите за борба с класовия враг, с „фашисти“, „врагове на нова Югославия“, „великобългари“ и „михайловисти“ се извършва разправа и с носителите на българско самосъзнание.
Освен по линия на „македонската група“ Държавна сигурност (група 5 на отдел „Б“) по искане на югославската легация е издирвала и експулсирала в Сърбия „емигранти, дезертьори и бежанци“, но в тези случаи лицата са били само югославянски поданици.
Вероятно изтекла информация за тези дейности на ДС, както и „удара“ върху ратниците след 9.ІХ.1944 г. са вдъхновили 45 години по-късно Стоян Бояджиев при съставянето на съмнителната „история“ за 19-те въртопци.
Няма коментари:
Публикуване на коментар