Аперитив „Чайка“ се е намирал на пл. „Св. Неделя“, срещу входа на църквата, в началото на бул. „Княгиня Клементина“ (дн. бул. „Александър Стамболийски“) На този площад са се събирали строителни работници от Западните покрайнини в очакване да бъдат наети за работа и между тях кръчмата е наричана „Трънска среща“. Съдържателят на заведението Георги Трендафилов от днешна гледна точка е доста мистична персона. За него не се открива почти никаква информация. И това при положение, че изглежда е бил твърде скандална личност – две горещи години (от 1932 до 1934) е член на ЦК на Славчо-Лазаровия „Въртоп“, т.е. „обект“ на тогавашната Държавна сигурност, с името му се свързват две бомбени нападения в центъра на София, една отрязана сръбска глава и отвличането на друг югославянски поданик, за което е имало вербална нота от сръбската легация, работила е Постоянната смесена комисия... Досие му е заведено от ДС/Политическа полиция чак през 1934 г., но в папката е съхранен само един документ – протокол за разпит от януари 1934 г. във връзка с провежданата т. нар. „помирителна акция“ от Върховния комитет на бежанците.
Иван Гьошев, който в случая е твърде пристрастен, за да е достоверен, характеризира Г. Трендафилов като „голям аферист, рушветчия, контрабандист и сводник, ограбил през сговористко време софийската община.“ През 1936 г. обаче, две години след разтурянето на „Въртоп“, военният контраразузнавач със служебен псевдоним ГЮ3, който би трябвало да е служебно безпристрастен, докладва по поставена задача да събере сведения за западнопокрайнската революционна организация:
Иван Гьошев, който в случая е твърде пристрастен, за да е достоверен, характеризира Г. Трендафилов като „голям аферист, рушветчия, контрабандист и сводник, ограбил през сговористко време софийската община.“ През 1936 г. обаче, две години след разтурянето на „Въртоп“, военният контраразузнавач със служебен псевдоним ГЮ3, който би трябвало да е служебно безпристрастен, докладва по поставена задача да събере сведения за западнопокрайнската революционна организация:
С взаимните действия на ВМРО и ВЗРО не бяха съгласни бившите сподвижници на Гьошева – Славчо Лазаров и Янаки Йосифов, които виждаха, че средствата давани от ВМРО бяха контролирани и не можеха да се пилеят за разгулен живот по софийските локали, а и се чувстваха негодни за революционната борба вътре. Затова същите се опитаха да раздвоят емиграцията от зап[адните] покрайнини, но тя ги дезавоира и те се принудиха да се приютят в аперитив „Чайка“, заедно със съдържателя на същата кръчма, известния шарлатанин и морално дискредитиран човек Георги Трендафилов, където образуваха така нареченото „крило“ от ВЗРО – „Чайка“, от която кръчма провокираха и се опитваха да спъват дейността на легалното и нелегалното движение – това беше единственият актив на така наречените „Чайкаджии“.
Друг разузнавач от РО3 (с псевдоним Г34) характеризира Трендафилов като „морално паднал, дружи с низкопаднали жени“.
Военното контраразузнаване засича през 1935 г. контакти на Георги Трендафилов с началника на Белградското полицейско училище и с други висши сръбски полицаи, посетили София, както и със сръбски легационни чиновници, „на които обещавал пълно съдействие“. Г. Трендафилов и брат му Стефан на няколко пъти пътуват до Белград. По този повод в РО3 му е открито досие. Разследването обаче установява само, че Г. Трендафилов се е опитвал да използва тези контакти „за докарване на жени шансонетки“ от Сърбия, но без успех. „Работата му не вървяла“ и бил „финансово зле“. Ако преди е имал „покровители“, то те изглежда вече не са имали желание или възможност да го подкрепят.
След 9 септември 1944 г. ДС не се е занимавала с него.
Военното контраразузнаване засича през 1935 г. контакти на Георги Трендафилов с началника на Белградското полицейско училище и с други висши сръбски полицаи, посетили София, както и със сръбски легационни чиновници, „на които обещавал пълно съдействие“. Г. Трендафилов и брат му Стефан на няколко пъти пътуват до Белград. По този повод в РО3 му е открито досие. Разследването обаче установява само, че Г. Трендафилов се е опитвал да използва тези контакти „за докарване на жени шансонетки“ от Сърбия, но без успех. „Работата му не вървяла“ и бил „финансово зле“. Ако преди е имал „покровители“, то те изглежда вече не са имали желание или възможност да го подкрепят.
След 9 септември 1944 г. ДС не се е занимавала с него.
Когато през 1931–32 г. двете крила на „Въртоп“ се обособяват като отделни (и дори враждуващи) организации, сякаш от нищото се появява Георги Трендафилов. Дотогава за него никъде не се споменава. Самият Славчо Лазаров твърди: „Георги Трендафилов не познавам добре. Много е амбициозен и има да играе голяма роля. Говорят, че бил спекулант и недобър човек. Това обаче не мога да твърдя.“
Изглежда появата на Трендафилов е била в резултат на предложение, което не е могло да бъде отказано и групата около Славчо Лазаров не само го включва в организацията си, но и веднага, на втория конгрес на своя „Въртоп“ (юни 1932 г.), го избира за член на Централния комитет. [...]
Изглежда появата на Трендафилов е била в резултат на предложение, което не е могло да бъде отказано и групата около Славчо Лазаров не само го включва в организацията си, но и веднага, на втория конгрес на своя „Въртоп“ (юни 1932 г.), го избира за член на Централния комитет. [...]
* * *
През 1933 г. на европейския политически театър все по-ясно набират сила тенденциите за ревизия на установения след Първата световна война международен ред. За да участва в тези процеси България е трябвало преди всичко да преодолее изолацията, в която се е намирала. Подобряването на отношенията с Югославия е виждано като важна стъпка към решаването на този проблем. На политическата сцена се завръщат от емиграция в Югославия амнистираните земеделци на Стамболийски и се групират около БЗНС „Пладне“, набира сила политическият кръг „Звено“ на Кимон Георгиев, зад който стои влиятелната Военна лига и хората на Дамян Велчев. Отново е реанимирана идеята за южнославянска федерация.
През 1933 г. на европейския политически театър все по-ясно набират сила тенденциите за ревизия на установения след Първата световна война международен ред. За да участва в тези процеси България е трябвало преди всичко да преодолее изолацията, в която се е намирала. Подобряването на отношенията с Югославия е виждано като важна стъпка към решаването на този проблем. На политическата сцена се завръщат от емиграция в Югославия амнистираните земеделци на Стамболийски и се групират около БЗНС „Пладне“, набира сила политическият кръг „Звено“ на Кимон Георгиев, зад който стои влиятелната Военна лига и хората на Дамян Велчев. Отново е реанимирана идеята за южнославянска федерация.
Западнопокраинското движение, като малко, но съществено звено в тези процеси, неизбежно е въвлечено в политическите игри. Каквито да са били „чайкаджиите“, но – дали като външно влияние, или като самороден талант – усет за политическа конюнктура не им е липсвал.
На 15 ноември 1933 г., Славчо Лазаров и групата около аперитив „Чайка“ провеждат третия конгрес на техния „Въртоп“.
Агент № 423 от ІІ секция на отдел Държавна сигурност докладва своевременно: „В същото събрание [на конгреса, б.м.] е избран нов ЦК [...] Събранието е взело решение за изработване на декларация, която ще бъде публикувана във в. „Въртоп“. Речите на членовете ще донеса допълнително.“
В декларацията на конгреса недвусмислено е заявено чии политически позиции отстоява организацията: „По въпроса за сближението и споразумение между България и Югославия, ние най-искрено сме заявявали, заявяваме и сега, че сме измежду най-горещите привърженици на тая идея и най-добросъвестни нейни радетели, (курсив в оригинала, б.м.) защото нейното постижение е равно на освобождаване бащините ни огнища и връщането им към България. Работейки единствено за това освобождаване, ние разбираме, че работим за премахване една голяма и първа пречка за сближението между братските съседки... При неговата наличност единствено ще бъде възможно да се върви по-нататък и стигне до желаното обединение на южните славяни, а след това и на балканските народи.“
И в изказванията на участниците, и в декларацията на конгреса присъстват множество нападки против Иван Гьошев и неговите хора. Те са заклеймени като обслужващи „чужда кауза“ и виновници за разцеплението, както в нелегалното, така и в легалното движение. Прави впечатление, че при всяко споменаване за тях се говори и за пари – „отиде на служба към македонската организация“, „като чиновник на заплата при тях“, „служат на заплата при чужди организации“, „получил осемстотинхиляди лева“, „скъпо плащан от друга организация“ и прочее, и прочее. Този постоянен лайтмотив навежда и на мисълта за най-елементарна завист, прикрита с уж принципни позиции: „Драги делегати, въпреки малкото финанси и средства, с които разполагахме, борческият ни дух и голямото желание да дадем живот за свободата на родината си е бил на първи план. Ние никога не сме държали на средствата, а на духа и героичността на организацията ни.“ Така, както не държат „на средствата“, и въпреки мъглявата и двусмислена позиция спрямо ВМРО – хем са „братята ни македонци“, хем са неприкрити внушенията, че те не са „чисто българска революционна организация“ – това не попречило да искат пари от тях.
На 15 ноември 1933 г., Славчо Лазаров и групата около аперитив „Чайка“ провеждат третия конгрес на техния „Въртоп“.
Агент № 423 от ІІ секция на отдел Държавна сигурност докладва своевременно: „В същото събрание [на конгреса, б.м.] е избран нов ЦК [...] Събранието е взело решение за изработване на декларация, която ще бъде публикувана във в. „Въртоп“. Речите на членовете ще донеса допълнително.“
В декларацията на конгреса недвусмислено е заявено чии политически позиции отстоява организацията: „По въпроса за сближението и споразумение между България и Югославия, ние най-искрено сме заявявали, заявяваме и сега, че сме измежду най-горещите привърженици на тая идея и най-добросъвестни нейни радетели, (курсив в оригинала, б.м.) защото нейното постижение е равно на освобождаване бащините ни огнища и връщането им към България. Работейки единствено за това освобождаване, ние разбираме, че работим за премахване една голяма и първа пречка за сближението между братските съседки... При неговата наличност единствено ще бъде възможно да се върви по-нататък и стигне до желаното обединение на южните славяни, а след това и на балканските народи.“
И в изказванията на участниците, и в декларацията на конгреса присъстват множество нападки против Иван Гьошев и неговите хора. Те са заклеймени като обслужващи „чужда кауза“ и виновници за разцеплението, както в нелегалното, така и в легалното движение. Прави впечатление, че при всяко споменаване за тях се говори и за пари – „отиде на служба към македонската организация“, „като чиновник на заплата при тях“, „служат на заплата при чужди организации“, „получил осемстотинхиляди лева“, „скъпо плащан от друга организация“ и прочее, и прочее. Този постоянен лайтмотив навежда и на мисълта за най-елементарна завист, прикрита с уж принципни позиции: „Драги делегати, въпреки малкото финанси и средства, с които разполагахме, борческият ни дух и голямото желание да дадем живот за свободата на родината си е бил на първи план. Ние никога не сме държали на средствата, а на духа и героичността на организацията ни.“ Така, както не държат „на средствата“, и въпреки мъглявата и двусмислена позиция спрямо ВМРО – хем са „братята ни македонци“, хем са неприкрити внушенията, че те не са „чисто българска революционна организация“ – това не попречило да искат пари от тях.
[...]
През декември 1933 и особено през януари 1934 г. отношенията между двата „Въртопа“ съвсем загрубяват. Междувременно са задухали нови политически ветрове, във въздуха се усеща наближаваща промяна, а при нея място за комити не е предвидено. Властта е променила отношението си и засилва натиска върху Иван Гьошев и неговите хора. Пограничната стража води дознание срещу Гьошев и Гопов, през м. ноември двамата са задържани от полицията и разкарвани по разпити до Радомир, пуснат е за издирване и задържане Асен Николов, „с телеграма № 27755 от 25 ХІ 1933 г. по заповед на Министъра на МВРНЗ е наредено в. „Въртоп“ да се изземва като орган на нелегална организация.“
Усетили платната си понадути, „чайкаджиите“ се опитват да развият атаката срещу своите опоненти. Доноси до полицията и последвалите арести, разпити и очни ставки изострят напрежението и противопоставянето, което се разпространява и в бежанските дружества. Въртопците на Гьошев нямат намерение да се предават. На тяхна страна са мнозинството от младежите и секретариатът на младежкия съюз. Младежките издания „Робски глас“ (Кюстендил) и „Морава“ (София) с присъщата за възрастта експанзивност и неумереност, в желанието си да изтъкнат своята пламенна революционност и готовност за борба по-скоро наливат масло в огъня. Ситуацията се нажежава и заплашва да излезе от контрол, а на властта никак не ѝ трябва макар и умалено издание на македонските братоубийства по софийските улици. Двата последни броя на в. „ВЗРО Въртоп“ (бр. 15, януари и бр. 16,
март 1934 г.) също са иззети от разпространение и конфискувани по нареждане на директора на полицията.
Върховният комитет на организацията на бежанците и най-вече новоизбраният секретар Милан Топлодолски, стар въртопец от първите години на организацията, предприема помирителна акция през януари 1934 г. Поотделно на Иван Гьошев и на Георги Трендафилов като ръководители на двата „Въртопа“ е поднесена за подпис декларация, с която страните се задължават да престанат да се клеймят в печата и всред обществото, да престанат да се клеветят пред органите на властта, да подпомогнат Върховния комитет в помирителната му акция и да направят всичко възможно за постигане на единство.
Усетили платната си понадути, „чайкаджиите“ се опитват да развият атаката срещу своите опоненти. Доноси до полицията и последвалите арести, разпити и очни ставки изострят напрежението и противопоставянето, което се разпространява и в бежанските дружества. Въртопците на Гьошев нямат намерение да се предават. На тяхна страна са мнозинството от младежите и секретариатът на младежкия съюз. Младежките издания „Робски глас“ (Кюстендил) и „Морава“ (София) с присъщата за възрастта експанзивност и неумереност, в желанието си да изтъкнат своята пламенна революционност и готовност за борба по-скоро наливат масло в огъня. Ситуацията се нажежава и заплашва да излезе от контрол, а на властта никак не ѝ трябва макар и умалено издание на македонските братоубийства по софийските улици. Двата последни броя на в. „ВЗРО Въртоп“ (бр. 15, януари и бр. 16,
март 1934 г.) също са иззети от разпространение и конфискувани по нареждане на директора на полицията.
Върховният комитет на организацията на бежанците и най-вече новоизбраният секретар Милан Топлодолски, стар въртопец от първите години на организацията, предприема помирителна акция през януари 1934 г. Поотделно на Иван Гьошев и на Георги Трендафилов като ръководители на двата „Въртопа“ е поднесена за подпис декларация, с която страните се задължават да престанат да се клеймят в печата и всред обществото, да престанат да се клеветят пред органите на властта, да подпомогнат Върховния комитет в помирителната му акция и да направят всичко възможно за постигане на единство.
Двете страни уж подписват декларацията, но за помирение и за постигане на единство е утопично дори да се мисли. Противопоставянето е заразило сякаш всички западнопокраинци из цялата страна. „В Дългошевци също има доста бежанци „Въртопци“ – пише в началото на май 1934 г. околийският полицейски началник до шефа си във Видин, – едни са с крилото на Асен Николов..., а другите – с брата на генерал Лазаров. Съществува един явен антагонизъм между тия две крила.“
Все пак до стрелба и убийства не се стига, с едно изключение, за което ще стане дума по-нататък.
Все пак до стрелба и убийства не се стига, с едно изключение, за което ще стане дума по-нататък.
Омразата продължава да тлее, прехвърчат искри, а във въртопите от страсти и пристрастия, взаимни обвинения, разпри и интриги противникът вече сякаш е подменен и се е загубила целта, заради която „Въртоп“ е създаден преди 10 години.
Онези сили в България, които от самото начало се опитват да обезсилят организацията, са постигнали своето.
Превратът на „Звено“ от 19 май 1934 г. окончателно слага край и на двата „Въртопа“, но не и на въртопщините.
