Манол Йотов

3 март 1930 г. Празникът на освобождението и годишнината от подписването на Сан-Стефанския договор е в понеделник. Денят е обявен за неприсъствен, но поради началото на великите пости молебствията и панихидата за падналите борци за свободата на България са отслужени предния ден, в неделя. Поднесени са венци пред паметника на Цар Освободител, проведено е тържествено събрание.
Същата неделна сутрин в салона на Дюлгерското сдружение на ул. „Христо Ботев“ в София е открит и Петият редовен конгрес на Организацията на Западните покрайнини. Бежанците са развълнувани от вестта за предстоящата ликвидация на т. нар. двувластнически имоти. За мнозина от прокудените владеенето, макар и с големи затруднения, на своя си бащиния отвъд границата се е свързвало с надеждата, че някога родният им край отново ще бъде свободен и те ще се завърнат в него. Само преди ден обаче, на 28 февруари, министърът на външните работи и изповеданията Атанас Буров внася в Народното събрание „законодателно предложение за одобрение подписаната на 14 февруари 1930 г. Конвенция между Царство България и Кралство Югославия за ликвидация на двувластните имоти“. Сърбите са наложили своята позиция. Преговорите текат от една година, а предишните две конференции по пограничните спогодби са провеждани в салоните на пиротския хотел „Национал“.
През нощта на 2 срещу 3 март двама млади мъже тайно преминават българо-югославянската граница в района на с. Вишан и се отправят към Пирот. Облечени са досущ като местните селяни и не привличат вниманието на сръбските стражари, с които се разминават, когато влизат в града към четири и половина часа след пладне на 3 март. В очакване да се свечери пият по една боза и внимателно оглеждат улиците в центъра на града, след което сядат в гостилницата срещу хотел „Национал“ и вечерят, без да свалят очи от хотела. Когато към 18.30 вечерта „шеталището“ (главната улица) и заведенията започват да се изпълват с хора, двамата отиват до хотела и хвърлят по една ръчна граната във витрините на хотелското кафене. Веднага след това хвърлят по още една бомба на улиците от двете страни на сградата. Настъпилата паника и падналият мрак им помагат необезпокоявани да напуснат Пирот. Няколко часа по-късно са преминали границата, а в с. Неделище ги чака автомобил, който ги закарва до гара Батановци. Там двамата се разделят, единият взема влака за Кюстендил, другият заминава за София.

Сградата на хотел „Национал“ в Пирот

Югославянската информационна агенция „Авала“ съобщава, че при бомбеното нападение над хотел „Национал“ в Пирот са били ранени 25 души – 9 в хотела и 16 на улицата. Осем от ранените останали на лечение в болницата, останалите били превързани и се прибрали вкъщи. Един мъж, пиротският тенекиджия Влада Митич, умира от раните си. Агенцията коментира, че атентаторите явно са от „разбойническата банда, която нарича себе си Македонски комитет“ и целта им била да попречат на преговорите и сближението между Югославия и България.
Софийският вестник „Македония“, близък до ВМРО, съобщава за атентата още на 4 март, а на следващия ден допълва: „между населението се упорито мълви, че атентатът бил насочен против подполковник Груич, началник на разузнавателната служба със седалище в Цариброд. Груич бил заповядал последните убийства на българи. Подполк. Груич бил предупреждаван с писма да се откаже от гонението на българите, иначе ще бъде убит.“
Единият от извършителите на пиротския атентат е войводата от „Въртоп“ и член на ВМРО Асен Николов. След като е арестуван на 6 март в София, на разпита той потвърждава, че главната мишена на нападението е бил подполковник Груич, но прикрива и не назовава своя другар:

[…] Като член на тези две организации участвал съм само в извършения на 3 март т.г. атентат в гр. Пирот. Нареждане за извършване на този атентат получих от войводата Евтим Полски, който ми даде необходимото оръжие и като помощник ми предаде едно македонче – четник, името на когото не зная, както и той не знае моето име. Предаде ми се да убия в Пирот полковник Груич и ако не успея в това, да хвърля бомби из града и създам голяма суматоха. Приех с голяма благодарност възложената ми задача, защото ми се даваше възможност да си отмъстя лично за мен, а от друга страна да отърва останалото нещастно българско население от джелата Груич.

Пред полицейския следовател по-късно А. Николов вече е по-откровен за нападението в Пирот:

Този атентат го извърших заедно с Манол Иванов от гр. Кюстендил, род[ен] мисля от с. Бребевница, Царибродско, на 3 март т.г. в понеделник. От последния получих писмо да го чакам в с. Вешан [...] Нашата цел беше да направим атентата в неделя вечер, защото знаехме, че тогава в „Национал“ щяло да има вечеринка, на която щели да присъстват много офицери, заедно с полковник Груйчич. Закъсняхме, защото късно дойдоха дрехите и другарят ми.

Манол Иванов, вторият пиротски атентатор, всъщност се казва Манол Йотов, но често е наричан с по-привично звучащия вариант на името.

Манол Йотов Стаменов е роден е през 1905 г., не в с. Бребевница, както погрешно е запомнил А. Николов, а в съседното царибродско село Моинци. И той, както Асен, е бил хлебарски работник. Наличната информация за него е много малко. В България бяга съвсем млад, през 1922 г. Живее в Кюстендил и в София, става член на ВЗРО „Въртоп“ и на легалното царибродско дружество „Нишава“. В периода 1929–1931 г. той е един от най-активните бойци в крилото на Иван Гьошев. През есента на 1929 г., когато се подготвят първите атентати на „Въртоп“ срещу железопътни обекти в Западните покрайнини, Манол Йотов се появява почти непрекъснато заедно с Асен Николов в с. Неделище, изходна база за акциите, създадена и с помощта на съмишленици сред полицейските служители и граничната стража. При преминаване в Югославия двамата носят бележка от Иван Гьошев до капитан Васков от граничарите, „в която Гьошев съобщава на Васков, че праща Асен Николов и Манол Иванов по важна работа зад границата, та Васков да им даде пропуск да минат…“

[…]