Крум Гопов

В българското село Клисура, Трънско, за по-малко от 70 години, един човешки живот, от 1877 г. до 1945 г. осем пъти се сменя държавното знаме.
Крум Гопов Велков е роден под българското, на 17 ноември 1892 г. във Велковата махала на селото, в семейството на Гопа и Стана. Има по-големи сестра Манасия и двама братя, Страти и Гаврил, но записани с фамилно име Илиеви, по името на дядото.

[...]

При включването на България в Първата световна война на 30 септември 1915 г. Крум Гопов е зачислен в картечната рота на новосформирания 42-и пехотен полк (от развърнатата Трета бригада на Първа дивизия) като командир на картечница.
Полкът води пригранични сражения и настъпва по направлението Власотинци – Лесковац, осигурявайки левия фланг на настъпващата към Ниш Първа армия, след което (28–30 октомври 1915 г.) участва в кръвопролитните боеве при р. Пуста в долината на р. Българска (Южна) Морава. За кампанията срещу Сърбия Крум Гопов от 1 януари 1916 г. е произведен в по-горен чин старши подофицер „за добро поведение, усърдие към службата и бойни отличия“. След поражението на Сърбия 42 пех. полк носи окупационна служба в Моравско до м. юли 1916 г., когато е прехвърлен към Добруджа.

На 1 септември 1916 г. България обявява война на Румъния. При щурма на Тутраканската крепост (5–6 септември 1916 г.)
42 полк прикрива десния фланг на ударната групировка със задача да осигури шосето Тутракан – Силистра и осуети прехвърлянето на резерви към крепостта. На 6 септември в тежък боя при с. Сарсънлар (днес Зафирово) са отблъснати румънските части, стремящи се към Тутракан.
За сраженията при пробива на Кобадинската укрепена позиция (19–25 октомври 1916 г.) ст. подофицер Крум Гопов е награден с войнишкия кръст на ордена за храброст ІV ст.
Впоследствие полкът е прехвърлен на левия бряг на Дунав и участва в сраженията и в преследването на румънските и руски войски на север до р. Серет. През март 1917 г. е предислоциран на Македонски фронт, в Завоя на Черна. До офанзивата на Антантата в средата на септември 1918 г. полкът държи твърдо позицията си северно от гр. Битоля, в района на с. Караман – Западна Черна.
След пробива при Добро поле и започналия в разбитите части войнишки метеж българските дивизии от западното крило на фронта (62 корпус), сред които е и Първа Софийска, започват планомерно оттегляне в обща посока към Скопие. 42 полк е в ариергарда на една от колоните и успешно възпира атаките на 35-а италианска дивизия. На 30 септември 1918 г. части от полка, включително и 2-а картечна рота, в която командир на 1-а картечница е ст. подофицер Крум Гопов, водят при с. Соп последния бой на българската армия в Първата световна война. Към 11 ч. по пладне, в разгара на сражението, огънят от италианска страна неочаквано е прекратен, чуват се сигнали с тръби, развяват се бели флагове. Парламентьорите съобщават, че в Солун е сключено примирие, за което българските командири още не са уведомени. Голямата война за България е приключила с поражение.

Крум Гопов (1) като командир на 1-а картечница от 2-а картечна рота на 42 пех. полк. На позиция в с. Караман, Битолско, 25 ноември 1917 г.

[...]

Крум Гопов не остава встрани от проблемите, с които живее бежанската общност.
Той е един от основателите на нелегалната революционна организация, наречена впоследствие ВЗРО „Въртоп“. Избран е в първото ръководство, за което без съмнение са допринесли бойният му опит, познанията по оръжейно дело и лидерските качества, които е изработил у себе си като младши командир по време на войната. Военното контраразузнаване е отбелязало в досието му: „Той е запасен подофицер от българската армия. Награждаван е с ордена за храброст, като войник е бил един от най-смелите бойци“ и още: „честен, добросъвестен, родолюбец и морално запазен човек... Голям противник е на сърбите.“
Крум Гопов е член на „управата“ на „Въртоп“ до 1928 г. и е отговарял за организационното оръжие. Неколкократно е преминавал с въоръжени чети „във вътрешността“. От 1929 г. заедно с Иван Гьошев и Асен Николов оглавяват радикалното крило на организацията, а от 1931 до 1934 г. тримата съставляват Централния комитет на ВЗРО „Въртоп“ (Ив. Гьошев).
Съхранени документални източници показват, че Крум Гопов е участвал активно и в организационния живот на легалното западнопокраинско движение, като многократно е избиран за член на ръководните органи.

[...]

Последното мярване на Крум Гопов в обществения живот е през лятото на 1935 г., когато е гост на двореца по случай провеждането на VІІІ съюзен юнашки събор (12–14 юли).
Двайсет години по-късно за това ще научи и вездесъщата ДС:

Агент „ОГНЯНОВ“ донася: […] КРУМ ГОПОВ бил много опасен човек и имал връзки навсякъде. Преди 9. 9. 44 година бил ходил при цар Борис и заедно ядели и пиели.

Всъщност не е известно как Гопов е попаднал в листа на поканените, вероятно като представител от бежанските организации, тъй като няма данни някога да е имал контакти с юнашкото движение. Очевиден е бил стремежът юнашкият събор да бъде превърнат в манифестация на единство на родолюбивата общественост, сплотена около неоспоримия авторитет на своя цар, както и в знак за водещата роля, с която Борис ІІІ се нагърбва при управлението на държавата. Организацията на събитието е дело на нарочен комитет и е извършена с размах, зад който без съмнение стоят пълномощия, дадени от много високо място. Впрегната е цялата държавна машина – столичната община, полицията, софийския гарнизон, железниците, пощите и пр. Разпределени са по „квартирни райони“ близо 10 000 участници от дружествата в страната и около 8 000 гости от Чехословакия, Полша, Югославия. „Само от Югославия ще пристигнат с 5 влака… ок. 5–6 000 души соколи... За по-голяма тържественост гарите и пристанищата трябва да се украсят.“ Организирана е прехраната им, квартирни райони, маршрути на движение, охрана, екскурзия до Рилския манастир за ръководителите. Плановете и инструкциите са разработени с генералщабна прецизност. Спонтанната радост също не е пропусната – предприети са мерки, „щото населението, градско и селско, да вземе масово участие в посрещането, като селската младеж се яви непременно в национална носия.“ Съборът ще бъде открит на 12 юли, петък, Петровден, с молебен на игрище „Юнак“, след което многохилядното шествие ще дефилира по ул. „Граф Игнатиев“, бул. „Фердинанд“ (дн. „Васил Левски“), „Цар Освободител“, Двореца, където царят ще поздрави юнаците и соколите. От 9 ч. вечерта е предвиден „банкет за чуждестранните гости и официалните лица“.

Цар Борис ІІІ (на преден план, в бял кител) поздравява шествието на участниците в VІІІ Юнашки събор, София, Двореца, 12 юли 1935 г.

Колкото и да е бил необразован, Крум Гопов със сигурност си е давал сметка, че е използван като мимолетна фигурка в масовката на „новата политика“, но вероятно се е ласкаел и от мисълта, че това е знак на признание за смисъла на делото, заради което се е трудил и е рискувал живота си.

[...]

Само за едно десетилетие официалната власт в българската държава три пъти си променя отношението към въртопци. От поставени извън закона и преследвани „терористи“ през 1934 г.
няколко години по-късно те са провъзгласени за „особено заслужили в освободителните борби дейци“, които „с оръжие в ръка са отстоявали своята българска принадлежност, бранили са българското име и българската чест и са се борили срещу поробителите за освобождението на поробените земи и за обединението им с майката Родина“, за да бъдат заклеймени след 1944 г. отново като „терористи“, „великобългарски шовинисти от политическата междина“, та дори и като „фашисти“...
На 27 януари 1943 г. е приет „Закон за отпускане народни пенсии на особено заслужилите в освободителните борби дейци“. Правоимащи по този закон са „участниците в освободителните борби в Македония, Тракия, Добруджа, Западните покрайнини, Пиротско и Моравско“. В тази категория са включени организираните четници, сражавали се с поробителя, осъдените на затвор и малтретираните от чуждата власт във връзка с „борбата за освобождението или защитата на българската народност“...

През септември 1940 г. Южна Добруджа е възвърната към България. След разгрома на Кралство Югославия и на Гърция от германската армия през април 1941 г. българската власт се разпростира и върху Западните покрайнини, Вардарска и Егейска Македония и Беломорска Тракия. Националните въжделения за „обединение на българското племе в една държава“ изглеждат сбъднати. Цар Борис ІІІ е величан като „Цар Обединител“. Всенародната еуфория обаче скоро започва да помръква заедно с неблагоприятното за силите на Оста развитие на войната. В страната се разраства въоръжено съпротивително движение.
В този контекст приемането на споменатия закон е не само знак на признателност и изпълнен дълг на държавата към онези, които са се борили за родните си земи и за българската кауза, но е и чисто политическа и пропагандна „манифестация“ (както откровено го определя един от депутатите при обсъждането на законопроекта), целяща консолидация на патриотичните сили с властта през трудните времена, „когато реки от кърви се леят и грамада човешки кости се трупат, в дни когато България е формално във война с Америка и Англия и народът ни прави всички усилия, за да помогне на онези борци, които се борят за нова Европа.“

Крум Гопов също подава необходимите документи за отпускане на народна пенсия. Информацията за дейността му във ВЗРО „Въртоп“ удостоверяват със саморъчните си подписи Никола Йорданов Велков, съратник на Гопов в организацията, Стефан Георгиев Недялков и Милан Стоименов Топлодолски, въртопци и членове на Върховния комитет на Организацията на бежанците от Западните покрайнини. Приложено е и удостоверение, подписано от ръководителя на „Въртоп“ Иван Тодоров Гьошев:

* * *
Проблясналата за кратко надежда, че ще види родния си край свободен, изчезва, този път завинаги. Войната, бомбардировките, политическият терор преди и след 9 септември 1944 г. оставят недовършен живота на хиляди и хиляди българи, но на Гопов орисниците, добри ли, зли ли, са му отредили да доживее до дълбока старост, умира през 1978 г.

През декември 1944 г. е бил арестуван от народната милиция, но е освободен и избягва репресии и изселване благодарение на помощта, която получава от свои познати комунисти. Оказва се, че редом с многобройните познанства в Дирекция на полицията и Военното контраразузнаване (РО3), Крум Гопов е имал и добри приятели в средите на комунистическите функционери, участници в съпротивата през 40-те години.
От 1951 до 1957 г. Гопов е обект на оперативна разработка „Кобра“, водена срещу него от органите на ДС. Въпреки намерението на водещите офицери да бъде завербуван, това не се случва. Явно е преценено, че обектът няма да се поддаде на вербовка, а събраните „компроматериали“ са негодни.

Понякога взема бастуна, по стар навик пъхва под езика си бучка захар, топната в коняк „екстра“, и като стар кираджийски кон поема към оцелелите познати кафенета. „Трънска среща“ на площад „Св. Неделя“ отдавна не съществува, а и площадът вече се нарича „Ленин“, но наблизо е „Попското“. Там с оцелелите приятели, познати и все по-оредяващи „бивши хора“ бистрят чат-пат политиката, добре знаейки кой точно от тях се напъва да запомни разговорите, за да докладва. Само гдето и ДС вече не се интересува от тях и от техния „Въртоп“.
Под савана на мълчанието спомените стават все по-бледи, а сенките от миналото все по-ярки. Предстои последната „акция във вътрешността“.