Началото

Първата акция на Вътрешната западнокрайска революционна организация „Въртоп“ в окупираните от Сърбия територии (за въртопци това е било „вътрешността“) е извършена на 23 срещу 24 май 1924 г. Наистина, организацията още не се нарича така, но тя вече съществува.

Вестник „Западно ехо“ от 5 юни 1924 г. съобщава:

„Пишат ни от поробено Трънско: ... Тази година за голяма наша радост и побесняване на сегашните тук властници и угнетители се намериха добри българи, неизвестни нам, но силно любящи нацията си, които скритом през нощта окичиха всичките училища и черкви в окупираните тук села със сгряващи нашата душа трикольорни знаменца, в средата с ликовете на св. св. Кирил и Методи и едни твърде хубави, изящно изработени картинки с ликовете на същите просветители, Васил Левски, Христо Ботев и една пленяваща символизация на бунт, под която стоят напечатани хубавите български слова:

     Върви, народе възродени,

     към светли бъднини върви

     ...

     Той, който падне в бой за свобода,

     той не умира...“

На 7 юни 1924 г. полицейски агент № 28 представя рапорт до началника на Обществената безопасност: „на 23 срещу 24 м[иналия] м[есец] неизвестни лица през нощта окичват с трикольорни флагчета всичките български училища в окупираните от сърбите западни краища. Това възбудило твърде много сърбите, които пристъпила към масови арести на невинни хора“ и предлага за допълнителна информация да се разпитат лицата: „Крум Гопов, ул. Софроний № 38, Иван Геошев [Гьошев], ул. Струма № 2 и Михаил Станишев, ул. Средна гора № 42“, което дава основания за извода, че посочените лица са били сред организаторите на тази акция. По сведения от 1943 г. на Коста Иванов, един от учредителите на „Въртоп“, в акцията действително са участвали всички членове на първото ръководство на нелегалната организация: "На 24 май 1924 год. целият комитет отиде нелегално в Сърбия с пушка в ръка и пусна прочутите афиши и книги на празника Св. Кирил и Методий."

До този момент е имало и други случаи на пренасяне на агитационни материали (вестници, книги, позиви) в окупираните територии, имало е и случаи на въоръжени сблъсъци – съобщава се за Александър Цветков от с. Брестница, Босилеградско, „убит в сражение със сръбските пандури на 17 ноември 1923 г.“, но това са били по-скоро спорадични, спонтанни и индивидуални актове, докато зад акцията от май 1924 г. вече личи по-сериозна организация със съответния кадрови и финансов ресурс – разработване на идеята, осигуряване на група, или групи от хора, готови да преминат нелегално добре охраняваната граница по предварително подготвени за целта канали, изготвяне и тиражиране на пропагандните материали, разпространяването им за кратко време на сравнително обширна територия, обратно изтегляне през границата, опазване на тайната и пр.

[...]

Знамето на Трънската дружба (дружество) на бежанците в София (НИМ)

„Бежанията“ от Западните покрайнини е започнала още с първите слухове около подготовката на Ньойския договор, а след окупацията добива масови размери. Хиляди напускат по легални и нелегални пътища родните си места, за да не останат „под чужда власт“ и да потърсят нов живот „при своите“.

След войната бежански вълни са залели разорена България от всички посоки – от Добруджа, Беломорска Тракия, Македония и Западните покрайнини. Започва самоорганизиране на преселниците и бежанците (понякога неточно наричани емигранти) в землячески дружби (дружества), които да им дадат подкрепа и взаимопомощ чрез общността и да им съдействат при многобройните социални, административни и житейски проблеми, с които се сблъскват на новото място.

Западнопокраинци учредяват в София Царибродско бежанско дружество „Нишава“ (14 ноември 1920 г.), Дружество на бежанците от Трънско (20 януари 1921 г.), Дружество на бежанците от Босилеградско (10 април 1921 г.), впоследствие са учредени и множество дружества в провинцията – Бобов дол, Габер, Долни Дъбник, Кюстендил, Бреница, Остров, Видин, Сливница и др. От 6 ноември 1922 г. започва да излиза два пъти месечно в. „Западно ехо“, от 1929 г. със заглавие „Западни покрайнини“. Подзаглавието първоначално е „Орган на емигрантите от Царибродско, Босилеградско, Трънско и Видинско“, от бр. 36 „Орган на бежанците от Царибродско, Босилеградско, Трънско и Видинско“, а от бр. 117 „Орган на бежанците от Западните покрайнини“.

През 1923 г., след преврата от 9 юни и свалянето на земеделското правителство на Александър Стамболийски, вече са налице условия бежанците от западните покрайнини да пристъпят към създаването на представителна организация, която да обедини съществуващите дружества на бежанците и която да е в състояние активно и ефективно да отстоява пред държавата и пред международните организации както техните права, така и правата на останалите в Сърбия българи. Създаден е Временен върховен комитет на бежанците от Западните поробени покрайнини със задача да подготви учредителния събор (конгрес) на организацията. На 8 ноември 1923 г. в София е проведена първата обща траурна манифестация по случай третата годишнина от окупацията на Западните покрайнини.

Доколкото замисълът е бил организацията да обхваща всички бежанци, естествено е в дискусиите за насоките на бъдещата ѝ дейност да са се проявили виждания, обхващащи целия спектър – от примиренческото „преклонена главица...“, до непримиримото „свобода или смърт“.

Известен е случаят със статията на Петър Н. Сираков „Из кой път?“, публикувана през м. февруари 1924 г. Малко познатият дотогава в бежанските среди босилеградски учител рязко заклеймява пасивността и открито се обявява за въоръжена борба:

„Борбата на „скръстените ръце“ – пише той – никога не е давала очакваните резултати. Пътят на „скръстените ръце“ не е борба, а е отричане от свещеното право... Това е една доброволна и с нищо неоправдана резигнация, за която ние ще бъдем най-жестоко и справедливо осъдени от идните поколения... Тираните са отстъпвали и ще продължават за бъдеще да отстъпват отнетите насилнически свободи само пред смелата, добре организираната и въоръжена борба… Няма загубена свобода и отново спечелена без борба, без жертви!“

Статията на Петър Сираков огласява съществуващи вече настроения за въоръжена съпротива – според публикация във в. „Въртоп“ (16 август 1928 г.) „нашата организация“ се ражда в 1923 г.,

Коста Иванов също твърди, че организацията се създава едновременно с учредяването на Временния върховен комитет за консолидация на бежанските братства от Западните покрайнини, т.е. през есента на 1923 г.

Навярно дори и най-умерените западнопокраинци са си давали сметка, че действайки само с легални методи тяхната легална организация най-малкото окончателно ще загуби връзка със сънародниците, останали във „вътрешността“, ще загуби възможност да поддържа техния дух и национално самосъзнание, а без това всякакви апели за „свобода на поробените братя“ ще бъдат изначално обречени на неуспех. Както и да е формулирана целта на легалната организацията, за да отговаря на законовите изисквания, именно освобождението на Западните покрайнини и връщането им в пределите на България е идеята, която обединява всички бежанци. 

[...]

На 31 август 1924 г. „изменнически бе убит“ Тодор Александров, „легендарният вожд на македонското революционно движение, члена на Централния комитет на ВМРО“. Алеко Паша и Георги Атанасов са ликвидирани по присъда на организацията на 12 септември 1924 г. като „устроители“ на заговора за убийството.

На 21 септември 1924 г. в. „Западно ехо“ посвещава траурен брой на Тодор Александров. На първа страница е отпечатана и следната телеграма некролог:

Факсимиле на телеграма некролог по повод убийството на Тодор Александров (Западно ехо, 21 септември 1924 г.)

София, 17.ІХ. Като гръм ни връхлетя вестта за изменническото убийство на нашия велик вдъхновител Тодор Александров. Чудни владетелю на нашите горещи сърца, ние не ще чуваме вече за твоите геройски подвизи из чукарите на многострадална Македония.
Прощална братска целувка ти пращаме ние, робите от Царибродско, Трънско и Босилеградско.
Ние ще помним твоя свещен завет. Кажи на всички бранници, що сложиха кости за свободата на България и Македония, че българското племе е живо и ние за него ще живеем и за него ще умрем.
С[лавчо] Лазаров, Стефан Димитров, Евстати Захариев, Иван Гьошев, [Петър] Сираков, Стоян Ангелов, [Янаки] Йосифов, Михал Станишев, [Владимир] Янакиев, [?] Михайлов, [Коста] Иванов, [Милан] Стаменов, [?] Тасков, Крум Гопов, [Марин] Андонов, Петър Иванов, Христо Базовски, Аврам Стефанов, Евстати Илиев, Васил Иванов и Александър Рангелов.

Изследователят Методи Петров в своята монография (Националноосвободителното движение в Западните покрайнини (1919–1934). С., 1995) „определя в тяхно лице първите дейци и ръководители на Вътрешната революционна организация „Въртоп“.
Фактът, че в редица документални източници от следващите години имената на мнозина от подписалите некролога се посочват като активни дейци и ръководители на „Въртоп“ (и от двете крила), наистина дава основания за такъв извод.